Сонет №1

Като откоси от люцерна
се свличат миговете кратки.
Във две оръфани тетрадки
събрал съм мъката безмерна.

Мъждука свещ под небосвода –
аз плача в моята мансарда:
о, дайте, дайте ми кокарда
и запишете ме във взвода!

Не искам да се храня в стола;
не искам да сънувам гола
учителката на сина си.

Девойки искам да прегръщам.
А зърна ли за миг кръвта си,
се гърча в спазми и повръщам