Как ще постъпите, ако един кротък следобед, тъй както потраквате с леда в уискито на работното си място, някой ви се обади по телефона и каже, че къщата ви гори? Вероятно ще скочите да видите дали това е истина и ако е истина, незабавно ще организирате гасене на пожара. Странно защо обаче в публичното пространство от вас се очаква съвсем друга логика на поведение. Ако някой ви се обади да ви каже, че къщата ви гори, вие първо трябва да разберете кой е той, как се казва, на колко години е, женен ли е и откъде знае за пожара. После да установите как е получил телефонния ви номер, кой му го е дал, как се казва той, женен ли е и дали е имал право да му го дава. След това идва ред да уточните откъде се обажда сигнализиращият: от улицата, от дома си или от някое заведение (как се казва заведението и колко струва там един малък Лагавулин), в мрежата на кой мобилен оператор е регистриран човекът и колко безплатни минути са му дали в нея. Когато научите всичко това, ще затворите телефона удовлетворени и съвсем забравили за пожара.

Горе-долу в такава посока тръгна общественият интерес по въпроса за прихванатите разговори на Ваньо Танов с министри и депутати. „Кой и защо ни подслушва?” – ето въпросът, който ни вълнува през последните дни. Безспорно изключително интересен въпрос, но далеч не най-правилният въпрос. Оказваме се преднамерено въвлечени в догадки за това кой е наредил подслушванията, кой ги е разрешил, коя служба ги е организирала и провела, защо не са унищожени записите еди-кога-си, след като с тях в десетдневен срок не се е случило еди-какво-си, кой после ги е изнесъл от службите и кой ги е дал на медиите, които са ги публикували след повече от половин година. Въвлечени в тези догадки, ние забравяме за горящата къща и може би точно това е целта. Ето как чрез правилно насочване на вниманието ни в желаната посока, се получава така, че сами си задаваме неправилни въпроси. А кои са правилните въпроси ли? Добре, ще си налея още капка върху поразтопения лед и ще ви кажа. Правилните въпроси са следните:

Наистина ли високопоставени партийни функционери кадруват митниците? Вярно ли е, че вътрешният министър покровителства контрабандата? Има ли нещо общо между кадруването на митниците и покровителстването на контрабандата? Каква е материалната изгода от това? Дали всеки, който внася забранени стоки или пък внася позволени стоки, но не иска да плаща данъци и такси за тях, не оставя част от спестените данъци и такси на митничаря в лично качество? Дали митничарят, който взема отчисленията, ги задържа всичките за себе си или пък ги дава повечето на шефа на митницата? Дали шефът задържа всичко за себе си или пък дава голяма част на партийните функционери, които са му осигурили поста? Дали тези функционери задържат всичко за себе си или пък дават голяма част на партията, та да стяга тя редиците и да посреща разходите си? Дали пък партията не получава стоки и услуги на централно ниво, срещу което върши вече споменатото покровителстване по места? Ако всичко това е вярно, възможно ли е премиерът да не знае? Какво да мислим за него, ако не знае? А какво да мислим, ако знае?

Ето това, дами и господа, са правилните въпроси, а не каква марка е бил магнетофонът, с който са записани телефонните разговори. А че незаконното подслушване е скандално – всички го знаем и го осъждаме, без да е нужно да ни подканят от малкия екран със загрижено ококорени очи. Наздраве!

Вторник, 11 януари 2011

Tweet