За в-к „Пари”, 08 октомври 2010

Юсеф Дакак ми се обади в понеделник и ми каза, че във вторник ще участва в телевизионен дебат за паметника на съветската армия. Казах „добре” и се замислих.

Относно премахването на паметника могат да се изтъкнат както банални, така и ексцентрични аргументи. Банален аргумент е например: всичко в София ли оправихме, та опряхме до това. Приемането на такъв аргумент означава да се примирим, че в София няма да се направи нищо, докато не определим най-важното и не направим първо него. Ексцентричен аргумент пък е версията на соц-общинаря Росен Малинов, според която Сатаната Иван Костов си е наумил чрез лукави козни да забие нож в широкия и нищо неподозиращ гръб на Бойко Борисов. През 1992 Филип Димитров подписал договор за приятелство между България и Русия, в който имало и клауза, според която всяка от страните ще пази паметниците на другата. Ето защо, ако бутнем съветския паметник, Русия ще протестира и това ще разклати кабинета. Има хора, които се пропиляват в общинските съвети, вместо да пишат сценарии за сериали. Ако бутането на паметника можеше да разклати правителството, то БСП трябва да скача от радост. Нали те искат вот на недоверие! Значи всъщност социалистите са тези, който искат да се бутне паметникът на съветската армия…

Целият текст, както и справка за паметниците на съветската армия в други градове - ТУК.

Нищо не пречи статуята на паметника на съветската армия в София да бъде изрязана и преместена (примерно с хеликоптер) в двора на националния военноисторически музей. Да се взривява паметника клони към варварщина и е разбираемо само в революционни времена. Остатъка може да бъде преврънат в паметник на жертвите на комунизма. Или дори паметник на загиналите съветски войници (не армия) през 1941-1945. Но в този си вид е много повече от исторически паметник - той е и паметник на една политическа идеология. И все пак е най-видния и най-голям паметник в столицата на европейска България, уникална в същата тази Европа с това, че дори няма паметник на основателя на държавата. Което ме навежда на още една мисъл - не би било лоша идея на мястото на съветските войници да се сложи статуя на Аспарух (да речем като конник). От една страна ще имаме негов паметник в столицата, отдруга страна най-големия паметник в столицата ни ще спре да бъде на чужда, окупаторска армия, която ни е освободила от собствената ни държавност, а от трета - социалистическия реализъм е грозен (според мен) стил в изкуството, ръбат и неестествен.

Някой хора наблягат на аргумента с историята и че всичко трябва да се пази. Да, така е, но да не би днес в центъра на Берлин от всеки ъгъл да гледа бюст или статуя на Хитлер? Ако пазехме всичко от историята си, то в центъра на столицата си щяхме да имаме булевард Адолф Хитлер, улица Бенито Мусолини, булевард Ленин, а третия най-голям град в държавата ни щеше да се казва Сталин. Неслучайно има музеи - за да запазят физически историята. Други хора пък дават аргумента с поляците и Аушвиц/Освиенцим - "ето, те не са махнали Аушвиц". Да, но Аушвиц не е паметник на нацизма, а паметник на жертвите на нацизма. Можем да бъдем сигурни, че единствената свастика, която може да се види по немските улици е по стените на кръчмите, надраскана с маркер.

За сметка на това в столицата ни няма статуя на Васил Левски, най-великия революционер и възприеман като най-великия бълга

За сметка на това в столицата ни няма статуя на Васил Левски, най-великия революционер и възприеман като най-великия българин на всички времена. Освен на Аспарух, основателя на държавата, нямаме паметник и на Ботев. Има един малък, трудно забележим бюст на булеварда носещ също неговото име, но е разположен така, че почти не се забелязва. Не е на централно място. Просто е нужно човек да го сравни с въпросния паметник на армията на СССР. Има и тема, която по-рядко се коментира от съветския паметник. А именно руските паметници. Известния като "Руски паметник" е първия паметник в "независимата" ни столица. И още нещо, което често бива подминавано от фокуса на общественото мнение - паметника на Цар Освободител. Паметник на руски император, възседнал кон и гледащ към символа на българската държавност - Народното Събрание. Всеки приема това по свой начин, но за мен е тъжно.

За съжаление в България (в частност София) не се отделя елементарно внимание към паметниците. Забравя се, че те преди всичко са символ. Символ на идеалите на една нация, на нейната история, на това от нея, което е за пример и т.н. У нас често се отбива номера и се стига до абсурдни и срамни за мен решения - пред Народното Събрание има две чалга дискотеки, хотел, ресторант и магазинчета. Президенството е част от една сграда, в която има магазини за италиански обувки, хотел, казино и др. Министерския Съвет е свързан с ЦУМ! Това за съжаление са е непоправими грешки на София. Тъжно. Тъжно е и защото държави като Сърбия, Унгария и Румъния отделят далеч повече внимание на тези паметници, а за други примери като нашите не мога да сетя.